САМОРАЗКРИТИЕТО В ПСИХОТЕРАПИЯТА

[brr]

Да се намери решение на въпроса за саморазкриването в процеса на работа е основна задача на терапевта. Значимите събития, като брак, развод, бременност, наличието на деца, болест е трудно да бъдат скрити. А и докато се опитваме да се представим чисти като платно, ние всъщност показваме, че крием нещо.
Но в момента, в който признаем, че няма как да не се разкриваме, изникват следните въпроси: какво да разкриваме, как, на кого, кога, защо, как това се отнася към динамиката и стадия на терапията, какъв ще бъде резултата? Тук няма нищо лесно и просто.

Отговорите на тези сложни въпроси зависят от качествата на нашата личност и стил.

Критически момент е интензивността на преноса, възникващ при всички по-продължителни отношения. Оказва се, че преноса и саморазкритието са взаимозависими: колкото по-малко е саморазкритието, толкова по-голям е преноса, който се развива у клиента.Колкото повече е саморазкритието, толкова по-малко е преноса. Терапевта е длъжен да следи тези процеси, да контролира чрез саморазкритие.
При анализът “на кушетка” пациентът запълва празнините с помощта на фантазията си, неврозата е свързана с преноса, който частично възпроизвежда детската невроза. След това анализата може да доведе до разрешение на проблемите.
Но в “седящата” терапия 1-2 пъти в седмицата регресивния, зависим пренос е нежелателен. Ако мълчанието на терапевта все пак се използва за създаване на интензивен пренос, то като резултат терапевта до задънена улица. Разумното разкриване на информация за себе си, ще сведе до минимум рискът от подобно стечение на обстоятелствата.
И така: колкото повече терапевта наподобява чисто платно, толкова по-безпощадна става терапията, твърди Ch. H. Kramer