Психика и съзнание

[brr]

Блага Русева

Психика и съзнание
(СРАВНИТЕЛЕН АНАЛИЗ)

(курсова работа)

Изгонвайки съзнанието от психологията ние здраво и завинаги се затваряме в кръга на биологичната нелепост. Следователно трябва да признаем, че не можем да изучим поведението на човека, сложните форми на съотносителната му дейност (безотносително) без да се отнесем към неговата психика (Виготски, Собрание сочинении, М. 1982 г., том 1, стр.7. И най-важното – изключването на съзнанието от сферата на научната психология съхранява в значителна степен целия дуализъм(според който психиката е без поведението – “психика” и “поведение” се разбират като две различни явления) и спиритуализъм на предишната субективна психология.
Отрицанието на съзнанието води до това, че методиката се лишава от необходимите й средства за изследване на неизявените от пръв поглед реакции, като вътрешните движения, вътрешната реч, соматичните реакции и т. п. А поведението на човека е организирано така, че именно вътрешните, трудно откривани движения го насочват и управляват. Принципно новото, което внасят в човешкото поведение съзнанието и психиката се е игногирало. Изтрива се всяка граница между поведението на човека и на животното.
А каква роля реално изпълняват психиката и съзнанието в организирането на подедението? Кое може да бъде наречено психика и кое – съзнание и каква е разликата между тях? Продукт на какво са тези две явления и по какво съдим за тяхното съществуване?
В рамките на психологическата и философската науки са правени множество опити да се определи какво именно включват понятията психика и съзнане, опити да се обясни появата им и пътят на развитието им. (Дори в старата психология се отъждествява психика със съзнание. Всичко психично по този начин е било вече и съзнателно(Виготски, Собрание сочинении, М. 1982 г., том 1, стр.142). Но, за да отговорим на възникналите по-горе въпроси е необходимо първо да изясним ролята на нервната система на човека в съществуването на психиката и съзнанието. Тази потребност възниква поради факта, че и двете явления несъмнено са продукт именно на нервната система, която работи като едно цяло, за да се създаде единство на личността (Шерингтон). Именно благодарение на главния мозък (и цялата нервна система), функция на който е психиката, се осъществява регулацията на взаимодействието между организма и средата на равнището на отражението(Речник по психология, 4-то издание, С. 1989г.,стр. 418). Психиката е необходимо средство и условие за адекватна на средата и потребностите регулация на поведението на организма, за приспособяване към средата, а при човека – за нейното активно, целенасочено изменение (Леонтиев, Рубейнщейн). Психиката на човека представлява единство от осъзнато и неосъзнато отражение на обективната реалност от субекта. Като ориентация и регулация на дейността психиката представлява единство от актуално и актуализирано отражение. Появата на психиката не би била възможна без наличието на свойството отражение у материята. Отражението е всеобщо свойство на материята, заключаващо се във възпроизвеждането на признаци, свойства и отношения на отражаемия обект. Способността за отражение, а също и характера на нейната проява зависят от нивото на организация на материята. Отражението в неорганичната природа, в растенията, в животните и най-накрая в човека се проявява в качествено различни форми. Висша форма на отражение на нивото на живата материя е възприятието, което позволява да се обхване обекта в цялостност и пълнота. Психиката (като резултат от взаимодействието на мозъка с околната среда) и психичната дейност са позволили на животните да се приспособяват към околната среда, но и в определена степен дори да променят средата (например птичките си правят гнезда). Ние условно можем да разглеждаме психиката като съставна част от сложен процес, който съвършено не се покива от съзнателната му част.
Съгласно учението на Фройд съзнанието представлава просто орган на възприятие(А. Брилл, Лекции по психоаналитической психиатрии, Ек. 1998 г). Според него в определен момент вие осъзнавате това, което възприемате от обкръжението и не осъзнавате милион впечетления, съхранени в паметта. Голяма част от обема на паметта остава неосъзната и абсолютно неизвестна за нас в това време. Фройд смята, че има няколко нива на психиката: съзнание, предсъзнателно, безсъзнателно.
Най-общо съзнанието се определя като цялата отразена и съхранена чрез сетивните органи и централната нервна система на човека информация за свойствата и закономерностите на обективната реалност, на собствения организъм и неговото поведение. Но тук е необходимо да добавим и думите на Виготски, които макар и парадоксално, се състоят в следното(А. Лурия, Език и съзнание, С. 1984 г.): “За да бъдат обяснени най-сложните форми на съзнателния живот на човека е необходимо да се излезе извън пределите на организма, да се търсят източниците на тази съзнателна дейност и на “категориалното” поведение не в дълбините на мозъка и не в дълбините на духа, а във външните условия на живот и преди всичко – във външните условия на обществен живот, в социално-историческите форми на съществуване на човека”. Съзнанието трябва да бъде разглеждано като частен случай на социалния опит (Виготски). Съзнанието на човека е и продукт на цялата всемирна история, то е резултат от многовековното развитие на практическата и познавателна дейност на много поколения от хора. Съзнанието има своя не само социална история, но и естествена предистория – развитието на биологичните предпоставки във вида на еволюция на животинската психика. Без тази еволюция появата на човешкото съзнание би била невъзможна.
Съзнанието има многокомпонентна структура и въпреки това то е единно цяло. Съзнанието е висша форма на отражение на действителния свят; свойствена само на хората и свързана с речта функция на мозъка, заключаваща се в обобщено и целенасочено отражение на действителността, в предварително мисленно построяване на действията и предвиждане на техните резултати, в разумно регулиране и самоконтролиране на поведението на човека. “Ядрото” на съзнанието, способ за съществуването му е знанието. Съзнанието принадлежи на субекта, човека, а не на околния свят. Но съдържание на съзнанието, се явява именно този свят, неговите страни, връзки, закони. Затова съзнанието може да се определи като субективен образ на обективния свят. Съзнанието това е преди всичко осъзнаване на близката чувствено възприемана страна и осъзнаване на ограничената връзка с другите вещи и хора, намиращи се извън индивида; в същото време то е осъзнаване на природата. Решаващо влияние за формирането на човешкото съзнание са оказали трудът и езикът. То е свързано с членоразделната реч, логическите обобщения, абстрактното мислене.
Някои автори обръщат внимание на това, че самата съзнателност на явленията има различни степени: едно ние преживяваме по-съзнателно и ярко, друго по-малко. Има неща, които се намират почти на самата граница на съзнанието и ту влизат, ту излизат от неговото поле (по този начин съзнанието има граници); има смътно съзнавани неща, има преживявания повече или по-малко тасно свързани с реалната система от преживявани, като например сънят, тоест съновидението. Освен това вътре в самият психичен живот се открива известна конкуренция между отделните елементи, борба за проява в полето на съзнанието, изтласкване на едни елементи от други, тенденция към възобновяване, понякога натрапливо възпроизвеждане и т. н. Психичният живот също така представлява редица от твърде откъсечни явления, които естествено изискват допускането, че те продължават да съществуват и тогава, когато ние повече не ги съзнаваме (в мозъка се съхранява известна динамична следа). Възниква въпрос: при какви условия възникват тези сложни процеси, които се характеризират с наличие в тях на психична страна? По този начин трябва да се търсят определени условия в нервната система и в поведението като цяло за възникването на психологически цялостни процеси. Към това по-близо се намира Павлов, когато употребява съзнанието със светло петно, което се движи по повърхността на полушарията на главния мозък, съответствайки на оптималното нервно възбуждане (1951 г.).
Според някои виждания психиката и съзнанието реално не съществуват. Като пример за това можем да разгледаме твърденията на У. Джемс, който разяснява, че разликата между съзнанието и света (между рефлекса на рефлекса и рефлекса на дразнителя) е само в контекста на явленията. В контекста на дразнителите – това е света, в контекста на моите рефлекси – това е съзнание. По такъв начин съзнанието като определена категория, като особен способ на битието се оказвая че го няма. Но възможно ли е нещо, което реално се проявява всъщност да не съществува?
А притежават ли животните съзнание или то е характерно действително само за човека?
И. П. Павлов доказва, и в това е голямата му заслуга, че е възможно физиологически да се изтълкува поведението, без опити да се проникне във вътрешния свят на животното, и че това поведение може да бъде обяснено с научна точност и даже предсказано(Виготски, Собрание сочинении, М. 1982 г., том 1, стр.132). Човека е единствения носител на съзнанието. Именно чрез съзнанието и по-точно самосъзнанието човека осъзнава своето “Аз”, анализира го, съпоставяйки себе си с идеала, размишлявайки за своето отношение към живота, закрепявайки или напротив – променяйки определени жизнени ориентири.


Литература:
1. Виготски (1982) Собрание сочинении, М., том 1
2. Речник по психология, 4-то издание, С. 1989г.
3. А. Брилл (1998) Лекции по психоаналитической психиатрии, Ек.
4. А. Лурия (1984) Език и съзнание, С.