ХИПНОТИЧНИТЕ ВНУШЕНИЯ

[brr]

Георги Димитров*

Резюме: В настоящия материал се разглежда възникването и развитието на хипнозата. Историята й през вековете, отделни области на приложение и цели на използването й. Споменават се някои най-често срещани заблуди и страхове и най-общите методи на въвеждане.

Abstract: With the following it shall be examining the origin of hypnosis, it’s history through the centuries and separate purposes of usage. Following that it mentions some of the most popular fallacies and fears together with most popular methods for solutions.

Човечеството отдавна е знаело за съществуването на хипнотичния сън. От “Папирус на гностиците” от 2 в. от н. е., става ясно, че явленията хипноза и внушение са били широко използвани за религиозни и лечебни цели от жреците на Древна Гърция, Египет и редица други страни. Древните йоги потъвали в състояние на автохипноза, съзерцавайки края на носа или “морето на енергията” (няколко сантиметра под пъпа). В това състояние те загубвали болковата и температурната си сетивност и не чувствали болка при изгаряне или пробождане. (Георгиу, 1982)
Зората на хипнозата се очертава с немският свещеник Йохан Джозеф Гаснер (1727 – 1779), лекувал болни, страдащи от най-различни заболявания - парализи, гърчове и др. Тъй като това е ставало зрелищно - на площада, се предполага, че значителна роля в излекуването е вземала самата сугестия. (Величков, 2001)
За баща на хипнозата се счита роденият във Виена Франц Антон Месмер (1734 – 1815). Най-често името му се свързва с термина “месмеризъм”, който описва процеса на индуциране и развитие на транс посредством серия от паси - ритмични движения на ръцете на хипнотизатора над тялото на хипнотизирания. Вярвало се е, че по този начин, чрез ръцете си, той предавал “животинския магнетизъм”, който притежавали небесните тела. През 1778 г. открива клиника в Париж, в която се преглеждали и лекували болни с различни заболявания. Тук Месмер създава т. нар. “чебър” – пълен с вода съд подобен на казан, на дъното на който били поставени стъклени и железни стърготини. Тези, които предстояло да бъдат хипнотизирани заставали в голяма, слабо осветена стая, нареждали се в кръг, а телата им били свързани чрез метални нишки към чебъра. Месмер се появявал пред тях, облечен в бяла, брилянтна роба и фиксирайки погледа си над главите им, започвал паси с ръцете си. Всъщност името му стои и в историята на психотерапевтичните методи, тъй като влиянието му има преобладаващ, сугестивен характер, стимулиращ въображението на болния. (Величков, 2001)
По-късно – стъпвайки на идеите на Месмер, неговият ученил - маркиз дьо Пюисегур (1751 – 1825), занимавайки се с “магнетизиране”, забелязва, че един от неговите болни, като че ли заспал след обичайното въвеждане, а по време на сеанса, говори съвсем разбрано и отговаря на поставените му въпроси. В това си състояние, болният спокойно и точно изпълнявал различни нареждания. След извеждането му от състоянието на сън, пациентът не помнел нищо за този период. С това наблюдение, Пюисегур установява, че е възможно словесно да се повлияе поведението на намиращите се в това състояние и, че след това се получава амнезия в определени случаи. (Величков, 2001)
Абат Хосе Фария (1755 - 1819) отрича напълно теорията за “флуида”, а разглежда явлението от гледна точка на психиката. Говори за “психична възприемчивост” у хората. Помолвал ги да се настанят удобно седнали и след като се отпуснели достатъчно, Фария прошепвал твърдо и уверено думата “сън”. След сеанса, събуждал пациентите си отново чрез внушения. (Величков, 2001)
Роденият по–късно английски лекар Джеймс Брейд (1795 – 1860) оспорва тогавашното схващане за психичната и електромагнитна енергия. Според него в основата на транса стои внушението. Установява, че пулсът и дишането на хипнотизирания се забавят. По-късно развива техниката на фиксиране на погледа (също позната като “брейдизъм”) за постигане на релаксация и съответно – на транс. Постигнатото състояние, нарича “хипноза” от гръцкото “hypnos” (сън), понеже е смятал, че феноменът е форма на физиологичния сън. По-късно, разбирайки грешката си, той се опитва да замени наименованието с термина “моноидеизъм” (имайки предвид концентрацията на хипнотизирания върху една единствена идея, мисъл в определения момент), обаче не успява, тъй като “хипноза”-та вече се е наложила в обществото. Научните изследвания на д-р Брейд били много плодотворни и като резултат през 1843 г. излиза неговият труд “Неврохипнология”. (Величков, 2001; Николов, 1999)
През 40-те години на 19 в. в Индия, британският хирург Джеймс Есдейл (1808 – 1859) извършва над 1000 операции, използвайки хипнозата като единствено средство за анестезия. (Георгиу, 1982)
Неврологът Жан Мартен Шарко, (1825 – 1893) определя три стадия на хипнозата: 1) каталептичен; 2) летаргичен; и 3) изкуствен сомнамбулизъм. Той, както и немският физиолог Хайденхайм, търсят неврофизиологично обяснение на хипнозата. Техните хипотези не са доказани при по-нататъшните изследвания върху хипнозата. Шарко твърдял, че хипнозата е възможна само при психически болни хора – хистерици. Това схващане е положено в основата на т. нар. Парижка школа. (Йончев, 1984)
Французинът Иполит Бернхайм (1837 – 1919) се е занимавал с феномените на внушението. Твърди, че ефектите от психотерапията, а до голяма степен и на лекарствената терапия при неврозите всъщност се дължат на внушението и очакванията, които има пациентът. Неговата дейност, заедно с тази на още няколко специалисти е известна като Нансийска школа. Според представителите й, за разлика от Парижката школа, в основата на хипнозата стои предимно сугестията, която е нормално явление, а не болестно. Установяват, че за успеха на лечебната хипноза, не е необходимо човек да е в дълбока хипноза, достатъчно е състоянието на сомнолентност. (Георгиу, 1982)
Виенският лекар - Зигмунд Фройд (1856 – 1939) се е нуждаел от хипнозата за да “разшири” паметта на някои пациенти с частична или пълна амнезия и я използва успешно в работата си. Само, че по-късно се отказва от тогавашната хипноза като метод за психотерапия, поради това, че при настъпване на транса се “прескачат” съпротивите на пациента, които всъщност са един от основните обекти за изследване на психоаналитика (заедно с преноса). Дори е твърдял, че: “истинската психоанализа започва в момента, в който се откажем от помощта на хипнозата”. Установява, че не всички лица, боледуващи от хистерия влизат в хипноза. Замества хипнозата с “метода на свободните асоциации”. По-късно разработва идеята за безсъзнателната мотивация като двигател на поведението. (Фройд, 1993)
Ърнест Хилгард (1904 – 2000) твърди, че внушаемостта е свързана значително със способността да се фантазира. Установява, че хората, с по-развито въображение са по-хипнабилни. Открива, че в хипноза могат да се предизвикват сънища и насочвайки съдържанието им, успешно ги прилага за лечение на различните състояния. Той приема, че хипнотичната аналгезия всъщност е негативна халюцинация. (Николов, 2002)
Хипнотичната техника може да играе значителна роля в контрола на болката. Използвала се е широко по време на Първата и Втората световни войни, както за лечение на бойни неврози, така и като анестетично средство, поради “внезапните” и неочаквани обстоятелства, характеризиращи бойните действия, съпроводени често пъти с липса на упойка и други медикаменти.
Големият руски физиолог И. П. Павлов също се опитва да обясни хипнозата, твърдейки, че хипнотизираните животни са заспали. Но след въвеждането на електроенцефалгромата (ЕЕГ) като метод за регистриране на мозъчните вълни през 1929 г. от Ханс Бергер става ясно, че мозъчните вълни са по-скоро, като на будни. Преобладава бета-активността. Дясното полукълбо на мозъка е по-активно от лявото. Хипнотичният сън се различава от естествения въпреки че прилича на него. Разликите са няколко: естественият сън идва спонтанно, а хипнотичният се предизвиква от второ лице (хипнотизатор). При хипнозата е налице словесна и емоционална връзка с хипнотизатора, която се нарича “рапорт”.
В България съществен принос в развитието на лечебната хипноза има проф. Кирил Чолаков, който през 1933 г. издава книгата за своята психофизиологична декапсулация. При този метод, психотравмите се изживяват отново (репродуцират се) в състояние на хипноза, с помощта на активния контрол на хипнотерапевта. Като с всяко следващо изживяване на травматичното събитие и съпътствуващите го емоции, намалява съответния емоционален заряд. (Йончев, 1984)
Основно можем да разделим хипнозата на “аворитарна” и “ериксонианска” – на името на създателя й – М. Ериксон (1901 – 1980) г. Авторитарната се е използвала предимно в миналото. Там, постигането на хипнотично състояние става изненадващо и неочаквано за клиента. Отправените внушения са директивни, като заповеди. Този вид хипноза е “по-ефектна” и по-зрелищна, което донякъде предопределя нагласата на обществото като цяло към хипнозата. В днешно време се използва предимно ериксонианската хипноза. За нея са характерни косвените внушения и неопределеността. Тук трансът се постига най-често чрез релаксация и различни метафори, приказки или разкази. Клиентът сам стига до внушението. За тази хипноза важи твърдението “Хипнозата е самохипноза”, т.е. хипнотизираното лице през цялото време има контрол върху процеса, който обикновено е отпускащ и приятен. Тук липсва позицията на доминиране и натиск от страна на хипнотизатора над хипнотизирания, по-скоро съществува “съдействие” между двамата, те “вървят” заедно. (Соломонович, 2001)
Съвременникът ни Ернст Роси създава ултрадианната теория за хронобиологичните ритми на човека. Според нея на всеки около час и половина човек преминава през състояние на хипнотичен транс, с продължителност от около 1, 2 до 20–ина минути. Състоянието е характерно с “отнасяне” нанякъде, човек си мисли за нещо или просто си почива. (Величков, 2001)
Обикновено въвеждането в хипноза става чрез стимули, подавани през сходни интервали от време, отчитани от някоя от сетивните модалности (звукова, зрителна или тактилна). При хипнозата в съвременната медицината най – често се използва словесното въвеждане.
Необходимо е да бъдат обсъдени страховете (ако има такива) на лицето, което ще бъде хипнотизирано. Най – често това са: “че няма да се събуди”, “че няма да помни нищо”, “че може да бъде “накарано” да върши или говори неща, които не иска” и др. Един от най-важните фактори за използването успешно на хипноза в днешно време е лицето, което ще бъде хипнотизирано да има желание за това. (Николов, 1999)
Хипнозата може да се използва при лечението на широко разнообразие от психологични, психосоматични, медицински и поведенчески проблеми. Също и за подпомагане на релаксацията, за повишаване на самооценката за различни вредни навици – тютюнопушене, алкохолизъм, хазартна зависимост и др. (Николов, 1999)
Хипнозата, съчетана с различни други техники (поведенчески, когнитивни и др.) дава по-добри резултати, отколкото използването само на единия вид терапевтично въздействие. (Величков, 2001)
Хипнотичното състояние не е ясно очертано, а флуктуира плавно и размито от състояние на релаксация до състояние на дълбока хипноза.
Често се използват постхипнотични внушения. Те могат да са насочени към непосредствено въздействие или да бъдат “по-разсрочени” във времето.
До момента не е установено защо не всички (около 10%) от хората не влизат в хипноза. Учащите и по-младите влизат по-лесно от преподаващите и по-старите хора. (Николов, 2002)
Понякога се използват и помощни технически средства като метроном, махало, хипнодиск, часовник, огледало и др., които всъщност са част от факторите, оформящи представа за хипнозата като за нещо тайнствено и едва ли не свръхестествено. Обикновено те са по-подходящи при клиенти с отвлечено внимание, които не са в състояние лесно да се съсредоточат върху думите на терапевта. (Николов, 2002)
За отбелязване е също, че хипнозата в чужбина се използва широко като метод за лечение и намаляване (премахване) на болката при различните стоматологични (вкл. вадене на зъб) и други медицински интервенции. В много от страните по света, хипнозата се преподава като отделна, съвременна дисциплина в медицинските колежи и университети. (Соломонович, 2001)
В България хипноза се практикува от различни специалисти. През 1999 г. е регистрирана Българска асоциация по хипноза. Между основните цели на Асоциацията са провеждане на научни изследвания на хипнозата, използването й в различни области на високо професионално и етично ниво, публикации, обучение и др. (Николов, 1999)

ЛИТЕРАТУРА

1. Величков, И. (2001). Хипнозата. София, “Лик”.
2. Георгиу, В. (1982). Хипнозата. София, “Наука и изкуство”.
3. Йончев, В. (1984). Лечебна хипноза. София, “Медицина и физкултура”.
4. Николов М. (1999). Хипнозата, по-малко известното за нея. Психологически вестник, година II, брой 4 юни, 3.
5. Николов M. (1999). Хипнозата. В-к Лечител бр.51, декември, 3.
6. Николов М. (2002). Хипноза и хипнотерапия. В-к Лечебник, брой 1, 20-21.
7. Соломонович А. (2001). Всяка хипноза е самохипноза. В-к Лечител, брой 21 май, 3.
8. Фройд З. (1993). Неврозите: Произход и лекуване. София, “Евразия”.