Menu:


Потребителя онлайн

Търсачка:

Връзки:

psy.net
psychology-bg.com
http://www.ochila-bg.info/
banner_clinovital_130x43.gif
inobiotec

Знаете ли че:


Анкета:

Къде най-често търсите помощ?
от книгите
от приятели
от психолог
от роднини
чакам да отмине
търся в интернет
справям се сам/а
от лечителки, екстрасенси, гадателки
друго
     Резултати

 

Психологични консултации и изследвания, Медицински център "АНГИО" - поликлиника Военно Медицинска Академия, ул. "Г. Софийски" №3, тел.: 0885-410-611
psy
2008-03-22 - НАДНОРМЕНОТО ТЕГЛО

Напълняването стана социален проблем в съвременното общество. При умереното напълняване продължителността на живота намалява с 3 до 5 години, а при изразеното затлъстяване – с до 15 г. Актуалността на проблема се заключава и в това, че броят на хората с проблемно тегло непрестанно нараства – с по 10% от предишното количество на всеки 10 години. Икономистите казват, че човекът, който изобрети ефективно средство за отслабване, ще стане милиардер за по-малко от минута.
Горепосочените факти говорят за това, че наднорменото тегло е реален проблем, въпреки това, че едва ли не всеки месец се появява ново средство или метод, обещаващ гарантирано отслабване. Гигантската индустрия от всевъзможни хапчета, колани и т.н. продукти за отслабване процъфтява, а проблемът остава нерешен.
Донякъде тази ситуация се обяснява с това, че повечето начини за нормализиране на теглото отстраняват следствието, а не причината.
Между другото психологията и психотерапията разполага с разнообразни подходи и методи, помагащи на страдащите от преяждане и наднормено тегло. Именно психотерапията дава най-устойчивите резултати за промяна на външността. Психотерапевтите са единни в мнението си, че излишните килограми са обусловени от навиците на техните „стопани” (Малкина-Пых). Около 98% от всички случаи на наднормено тегло са вследствие на преяждане. Останалите 2% от случаите се дължат на ендокринни заболявания, при тях е необходимо лечение на този проблем.
С други думи, преяждането обикновено е резултат от нарушаване на хранителното поведение и психотерапията е тази, която нормализира хранителното поведение и помага да се избавят хората от старите си навици.
Под хранително поведение се разбира цялостното отношение към храната и нейният прием, стереотипът на хранене в обичайни условия и в стресови ситуации, поведението ориентирано към образът на собственото тяло и дейността по формиране на този образ (Менделевич, 2005).

За въпроси свързани с психологията на хранителното поведение, пишете на адрес: bl_ruseva@ yahoo.com

Коментирай 2
2008-03-20 - ОТ ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯТА НА ПРОФ. Д-Р ЛОЗАНОВ НА 19.03.08 Г.

Тук правя опит да предам елементи от пресконференцията на проф. д-р Лозанов на 19.03.08 г. в гр. София:
/Б. Русева/

image
Проф. д-р Георги Лозанов (Третият от ляво надясно)

Сугестологията има клон – сугестопедията. Всяка сугестопедия също има своите разклонения (напр. обучението на възрастни по чужди езици; обучението на ученици по различни предмети). Няма нещо, което да не е хубаво в сугестопедията. Ако този метод е приложен правилно, резултатите са блестящи.

„Сугестопедията е именно онова спасително движение което, ще обучава щастливи деца и не само ще ги обучава, ще разкрива и техните резерви” в щастлива обстановка. Ние използваме психологични средства, като интонацията, движенията, музика, театрални спектакли, игри – един комплекс от средства, които са координирани.

Ние създадохме международна асоциация LITA, в която до сега са обучени 30 преподаватели, които са подготвени да обучават. Обучението е приятно, резултатно, „обучението създава нови хора”.

Министърът на просветата не е приел проф. д-р Лозанов, въпреки молбата му. „На мен ми е болно”, казва професорът по повод факта, че българите по-лесно се развиват в чужбина, както и самата сугестопедия, за обучението на която в чужбина издават сертификати, така като са били издавани и при обучението в института (става дума за института по сугестология), където проф. д-р Лозанов е работил 20 год. Той казва, че не е нормално нещо, което носи доходи и е възприето в чужбина, да не се възприема у нас. Трябва да се понесе отговорност за това според проф. д-р Лозанов. „Мен ме арестуваха за 10 години и ми забраниха да говоря с чужденци”, казва професорът.

Когато отидат на концерт, хората възприемат въздействието за концерт, защото им е приятно, защото отговаря на тяхното чувство, на тяхното виждане, по същия начин и децата възприемат учителя. Той е техния приятел. Ако децата не знаят утре, той няма да извика родителите им, а дори ще се чувства виновен, че не е преподавал добре. Този учител няма да възпитава с команда и със заплаха. Защото ако възпитаваме със заплахи, ние възпитаваме общество, което разбира само със заплаха. Сугестопедията не възпитава с насилие и заплахи, казва проф. д-р Лозанов. Цял комплекс психологически методики може би ще излезе през май-юни, първо на английски, а след това може би и на български.

Коментирай 0
2008-02-25 - ПСИХОЛОГИЯ НА ЗАЛОЖНИЦИТЕ

Пуховски (2000) на базата на изследване извежда общите психологични черти на различните типове жертви-заложници (непосредствено пострадалите от терористични действия заложници, роднините им, а също и случайните свидетели).
1. Първа група лица въвлечени в терора – близките и роднините на заложниците и изчезналите – състоянието им се колебаело от надежда към пълно отчаяние. При всички тези хора се откривали остри реакции на стрес с характерно съчетание на цял комплекс от афективно-шокови разстройства (тъга, потиснатост, тревога), параноидност (враждебно недоверие, напрегнатост, маниакална упоритост) и соматоформни реакции (припадъци, сърдечни пристъпи, кожно-алергични обриви).
В силата на мощния отрицателен афект, тези хора заразявали значителна част от „благополучното” население на града (което не било засегнато непосредствено от терористичния акт) с негативни емоции, а също със съмнения по отношение на ефективността на помощта и искреността на съчувствието от страна на хората, специално пристигнали за ликвидация на извънредната ситуация. Основни индуктори на такъв род емоционални състояния станали възрастните роднини на заложниците, у които адаптивните ресурси са обективно снижени.
2. Състоянието на представителите на втората група – току що освободените заложници се е определяло от остатъчните явления на преживените остри афективно-шокови реакции. В клинико-психологичен план това е била типична картина на така наричаната адинамична депресия с характерните й астенични „маски”, апатия, ахедония. Характерно е било също така нежелание да си спомнят преживяното, стремеж максимално бързо да се приберат у дома и особено симптоматично и казано от много от хората било желанието да се потопят във ваната щом се приберат.

По разказите на заложниците са изведени три типа поведение по време на екстемната ситуация. Първи тип – регресия с инфантилност и автоматизирано подчинение, депресивно преживяване на страх, ужас и на непосредствена заплаха за живота. Това е апатия в пряк и в непосредствен вид. Втория тип – това е демонстративната покорност, стремеж на заложника да „определи заповедта и да заслужи похвала” от страна на терористите. Това е по скоро не депресивна, а стенична активно-приспособителна реакция. Трети тип поведение – хаотични протестни действия, демонстрации на недоволство и гняв, постоянен отказ от подчинение, провокиране на конфликти с терористите.
Такива типове на поведение се наблюдавали у различните хора и водели до различен резултат. Третият тип е характерен за самотните мъже и жени с ниска образованост и понижена способност за рефлексия. Вторият тип е бил типичен за жените с деца или за бременните жени. Първият тип е бил характерен за всички останали заложници.
Освен тези разлики в поведението отделно се наблюдавали специфични психопатологични феномени от два типа.
Феномени от първия тип – ситуационни фобии. В горещата точка на извънредната ситуация заложниците изпитвали ситуационно обусловени агорафобични явления. Такива били страхът от приближаване до прозореца, от изправяне в цял ръст, стремеж към ходене в свито състояние, „кратки притичвания”, страх от привличане на вниманието на терористите и т. н. Естествено всичко това се определяло от стремежа към оцеляване. Но скоро (в близките дни) след освобождаването на заложниците с изразен афект, същите се оплаквали от появата на натрапливости, агорафобия (страх от открити пространства) и склонност към ограничително поведение. У тези хора отново се появили такива симптоми като страхът да се появяват до прозорци – вече проявяващ се в домашни условия; страх да се легне в леглото и желание да се спи на пода под леглото и т. н. Най-характерни тези оплаквания били за младите жени, бременните или майките на малолетни деца. В ситуацията на криза (когато са били заложници) тяхното поведение се характеризирало с максимална адаптивност (демонстрация на покорност) – зад това се криел стремежът към спасяване на децата. Тези жени оценявали действията на терористите с отчуждение. Известно време след освобождението те отново се възвръщали към почти същото поведение.
Втори тип феномени – това са различните промени във възприятието. В структурата на „синдрома на заложника” след освобождението понякога жертвите говорили за правилност на действията на терористите; за обоснованост на жестокостта им, за „несправедливост от страна на властите”; за оправданост на действията на терористите и стоящи пред тях „високи цели - борбата за социална справедливост”; за „виновност, отговорност на властта за получените жертви” и т. н. Такива изказвания, съответстващи по същността си на „стокхолмския синдром”, са характерни за възрастните самотни мъже и жени с ниска степен на образованост и ниски доходи. Тези изказвания били пропити с афект на враждебно недоверие и не се поддавали на критика. Такива съждения възниквали едва след освобождението – в периода, когато са били заложници тези хора демонстрирали споменатия по-горе трети тип поведение (протест, недоволство провокация на терористите и т.н.). Очевидно такова реактивно оправдаване на терористите може да бъде разглеждано като проява на своеобразна „истерия на облекчението”.
Малкина-Пых, "Психология насилия"

Коментирай 0
2007-09-27 - ГЕНЕТИЧНА ПСИХОЛОГИЯ

Фактът, че генетичният код съдържащ се в молекулите ДНК, предава по-голямо количество физиологична информация, е общоприет. Всички признават също така, че такива явни физични характеристики, като цвета на очите и цвета на косите се предават чрез ДНК кода. В резултат на изучаването на различните модели на човешкото поведение учените (генетични психолози), стигат до извода, че психологичните черти и поведенческите модели също така се предават от поколение на поколение.

История на генетичната психология

За първи път се публикува твърдението, че наследствеността оказва голямо влияние върху живота на човека, през 1919 година в трудът на Фройд (Das Unheimlich, 1919). В тази работа той публикува изводите си, същността на които се заключава в това, че в тревогите, в пристъпите на “смъртен студ” (близък до синдрома на Рейно) и ужас, се появяват повтарящите се кошмари на прародителите, същите които са преживели драмата, катастрофата и множеството ужаси по време на войните. Тези симптоми често се проследяват в дните за помен или годишнините, ако реалните факти са били премълчавани, скривани. Тук попадат тайните, а също така не казаното или исторически известното, но премълчавано в семейството: спомените за войната, лагерите, бомбардировките, стихийните бедствия.

По-късно Юнг допълва трудовете на Фройд с разкриването на синхронността – идеята за предаването от поколение на поколение и съвпадането на датите, а също така това, което той нарича “Колективно безсъзнателно”.

На 25 април 1953 година в списание Nature е била публикувана статията на учените Франсис Крик (Francis Crick) и Джеймс Уотсън (James Watson), в която се обяснявали, по какъв начин генетичната информация се предава от едно поколение към друго. Това предизвикало революция в биологията и медицината.

Уотсън и Крик си разделят Нобеловата награда по физиология и медицина през 1962 година за открития, отнасящи се до молекулярната структура на нуклеиновите киселини и тяхното значение за предаването на информацията на живата материя.

ДНК структурата може да се променя в процеса на химическо или лъчево въздействие, или под въздействието на подсъзнанието на човека.

В 1960-1970 г. Фр. Долто, Никола Абрахам, Ив. Бузормени-Над поставят въпроса за трансгенерационното предаване на не изцяло разрешени конфликти (омраза, отмъщение), тайни, на не казаното, преждевременната смърт и избора на професии.

В 1968 година Тойч представя теорията си за генофизиката и IDEAL метода.

В 1978 година професор Анри Коломб е разработил техниката геносоциограма. Геносоциограмата позволява да се получи нагледно социометрична представа за генеалогичното семейно дърво с неговите характеристики – имена, места, дати, връзки, главни събития в живота.
Генограмата пък обикновено я свързват с конференцията по семейна терапия на Мърей Боун през 1967 година.

През февруари 1994 година в Сан Франциско били представени резултатите от научните програми, доказващи, че именно генетиката, а не възпитанието, определя характера и темперамента на децата.

Налице са също така доказателства, че такива особености като страхливост, уморяемост, липса на късмет – са в по-голяма степен генетически обусловени (унаследени характеристики), отколкото такива качества като сигурност, успешност и сила на волята.

Дейвид Роу от университета в Аризона, изследващ генетичния произход на безпокойството, неуравновесеността и хиперактивността, смята, че обичащите и спокойни родители не могат да направят плашливото си дете по-смело, по същия начин, както не могат много активните родители да възпитат вяло, апатично дете. Причината за това е наследствеността.

През 1966 г. Международната Академия по Генетична Психология разработва собствени технологии за стабилизиране на вътрешното състояние на човека и поетапни програми за корекция на генетичния код на човека, обединявайки за целта психогенетиката и психологията на дълбинните промени в подсъзнанието.

През 2000-та година е завършен изследователски проект на интернационална група от учени по частично разчитане на генетичния код на човека. Един от ръководителите на този проект бил доктор Крейг Вентер (Craig Venter), който е патентовал откритите от него гени. В 2002 година той е пуснал тест на стойност 600 хиляди долара, способен да констатира диагнозата по датата на смъртта!

През април 2003 година се случва сензационното изказване на учените – изцяло е разшифриран генетичният код на човека. Учените генетици доказват, че информацията за събитията, които се случват в живота на човека, за неговото здраве, генетична предразположеност към заболявания, е записана в генетичния му код (в ДНК молекулите).
http://www.iagp.ru

Коментирай 1
2007-09-25 - ХИПНОТИЧНИТЕ ВНУШЕНИЯ

Георги Димитров*

Резюме: В настоящия материал се разглежда възникването и развитието на хипнозата. Историята й през вековете, отделни области на приложение и цели на използването й. Споменават се някои най-често срещани заблуди и страхове и най-общите методи на въвеждане.

Abstract: With the following it shall be examining the origin of hypnosis, it’s history through the centuries and separate purposes of usage. Following that it mentions some of the most popular fallacies and fears together with most popular methods for solutions.

Човечеството отдавна е знаело за съществуването на хипнотичния сън. От “Папирус на гностиците” от 2 в. от н. е., става ясно, че явленията хипноза и внушение са били широко използвани за религиозни и лечебни цели от жреците на Древна Гърция, Египет и редица други страни. Древните йоги потъвали в състояние на автохипноза, съзерцавайки края на носа или “морето на енергията” (няколко сантиметра под пъпа). В това състояние те загубвали болковата и температурната си сетивност и не чувствали болка при изгаряне или пробождане. (Георгиу, 1982)
Зората на хипнозата се очертава с немският свещеник Йохан Джозеф Гаснер (1727 – 1779), лекувал болни, страдащи от най-различни заболявания - парализи, гърчове и др. Тъй като това е ставало зрелищно - на площада, се предполага, че значителна роля в излекуването е вземала самата сугестия. (Величков, 2001)
За баща на хипнозата се счита роденият във Виена Франц Антон Месмер (1734 – 1815). Най-често името му се свързва с термина “месмеризъм”, който описва процеса на индуциране и развитие на транс посредством серия от паси - ритмични движения на ръцете на хипнотизатора над тялото на хипнотизирания. Вярвало се е, че по този начин, чрез ръцете си, той предавал “животинския магнетизъм”, който притежавали небесните тела. През 1778 г. открива клиника в Париж, в която се преглеждали и лекували болни с различни заболявания. Тук Месмер създава т. нар. “чебър” – пълен с вода съд подобен на казан, на дъното на който били поставени стъклени и железни стърготини. Тези, които предстояло да бъдат хипнотизирани заставали в голяма, слабо осветена стая, нареждали се в кръг, а телата им били свързани чрез метални нишки към чебъра. Месмер се появявал пред тях, облечен в бяла, брилянтна роба и фиксирайки погледа си над главите им, започвал паси с ръцете си. Всъщност името му стои и в историята на психотерапевтичните методи, тъй като влиянието му има преобладаващ, сугестивен характер, стимулиращ въображението на болния. (Величков, 2001)
По-късно – стъпвайки на идеите на Месмер, неговият ученил - маркиз дьо Пюисегур (1751 – 1825), занимавайки се с “магнетизиране”, забелязва, че един от неговите болни, като че ли заспал след обичайното въвеждане, а по време на сеанса, говори съвсем разбрано и отговаря на поставените му въпроси. В това си състояние, болният спокойно и точно изпълнявал различни нареждания. След извеждането му от състоянието на сън, пациентът не помнел нищо за този период. С това наблюдение, Пюисегур установява, че е възможно словесно да се повлияе поведението на намиращите се в това състояние и, че след това се получава амнезия в определени случаи. (Величков, 2001)
Абат Хосе Фария (1755 - 1819) отрича напълно теорията за “флуида”, а разглежда явлението от гледна точка на психиката. Говори за “психична възприемчивост” у хората. Помолвал ги да се настанят удобно седнали и след като се отпуснели достатъчно, Фария прошепвал твърдо и уверено думата “сън”. След сеанса, събуждал пациентите си отново чрез внушения. (Величков, 2001)
Роденият по–късно английски лекар Джеймс Брейд (1795 – 1860) оспорва тогавашното схващане за психичната и електромагнитна енергия. Според него в основата на транса стои внушението. Установява, че пулсът и дишането на хипнотизирания се забавят. По-късно развива техниката на фиксиране на погледа (също позната като “брейдизъм”) за постигане на релаксация и съответно – на транс. Постигнатото състояние, нарича “хипноза” от гръцкото “hypnos” (сън), понеже е смятал, че феноменът е форма на физиологичния сън. По-късно, разбирайки грешката си, той се опитва да замени наименованието с термина “моноидеизъм” (имайки предвид концентрацията на хипнотизирания върху една единствена идея, мисъл в определения момент), обаче не успява, тъй като “хипноза”-та вече се е наложила в обществото. Научните изследвания на д-р Брейд били много плодотворни и като резултат през 1843 г. излиза неговият труд “Неврохипнология”. (Величков, 2001; Николов, 1999)
През 40-те години на 19 в. в Индия, британският хирург Джеймс Есдейл (1808 – 1859) извършва над 1000 операции, използвайки хипнозата като единствено средство за анестезия. (Георгиу, 1982)
Неврологът Жан Мартен Шарко, (1825 – 1893) определя три стадия на хипнозата: 1) каталептичен; 2) летаргичен; и 3) изкуствен сомнамбулизъм. Той, както и немският физиолог Хайденхайм, търсят неврофизиологично обяснение на хипнозата. Техните хипотези не са доказани при по-нататъшните изследвания върху хипнозата. Шарко твърдял, че хипнозата е възможна само при психически болни хора – хистерици. Това схващане е положено в основата на т. нар. Парижка школа. (Йончев, 1984)
Французинът Иполит Бернхайм (1837 – 1919) се е занимавал с феномените на внушението. Твърди, че ефектите от психотерапията, а до голяма степен и на лекарствената терапия при неврозите всъщност се дължат на внушението и очакванията, които има пациентът. Неговата дейност, заедно с тази на още няколко специалисти е известна като Нансийска школа. Според представителите й, за разлика от Парижката школа, в основата на хипнозата стои предимно сугестията, която е нормално явление, а не болестно. Установяват, че за успеха на лечебната хипноза, не е необходимо човек да е в дълбока хипноза, достатъчно е състоянието на сомнолентност. (Георгиу, 1982)
Виенският лекар - Зигмунд Фройд (1856 – 1939) се е нуждаел от хипнозата за да “разшири” паметта на някои пациенти с частична или пълна амнезия и я използва успешно в работата си. Само, че по-късно се отказва от тогавашната хипноза като метод за психотерапия, поради това, че при настъпване на транса се “прескачат” съпротивите на пациента, които всъщност са един от основните обекти за изследване на психоаналитика (заедно с преноса). Дори е твърдял, че: “истинската психоанализа започва в момента, в който се откажем от помощта на хипнозата”. Установява, че не всички лица, боледуващи от хистерия влизат в хипноза. Замества хипнозата с “метода на свободните асоциации”. По-късно разработва идеята за безсъзнателната мотивация като двигател на поведението. (Фройд, 1993)
Ърнест Хилгард (1904 – 2000) твърди, че внушаемостта е свързана значително със способността да се фантазира. Установява, че хората, с по-развито въображение са по-хипнабилни. Открива, че в хипноза могат да се предизвикват сънища и насочвайки съдържанието им, успешно ги прилага за лечение на различните състояния. Той приема, че хипнотичната аналгезия всъщност е негативна халюцинация. (Николов, 2002)
Хипнотичната техника може да играе значителна роля в контрола на болката. Използвала се е широко по време на Първата и Втората световни войни, както за лечение на бойни неврози, така и като анестетично средство, поради “внезапните” и неочаквани обстоятелства, характеризиращи бойните действия, съпроводени често пъти с липса на упойка и други медикаменти.
Големият руски физиолог И. П. Павлов също се опитва да обясни хипнозата, твърдейки, че хипнотизираните животни са заспали. Но след въвеждането на електроенцефалгромата (ЕЕГ) като метод за регистриране на мозъчните вълни през 1929 г. от Ханс Бергер става ясно, че мозъчните вълни са по-скоро, като на будни. Преобладава бета-активността. Дясното полукълбо на мозъка е по-активно от лявото. Хипнотичният сън се различава от естествения въпреки че прилича на него. Разликите са няколко: естественият сън идва спонтанно, а хипнотичният се предизвиква от второ лице (хипнотизатор). При хипнозата е налице словесна и емоционална връзка с хипнотизатора, която се нарича “рапорт”.
В България съществен принос в развитието на лечебната хипноза има проф. Кирил Чолаков, който през 1933 г. издава книгата за своята психофизиологична декапсулация. При този метод, психотравмите се изживяват отново (репродуцират се) в състояние на хипноза, с помощта на активния контрол на хипнотерапевта. Като с всяко следващо изживяване на травматичното събитие и съпътствуващите го емоции, намалява съответния емоционален заряд. (Йончев, 1984)
Основно можем да разделим хипнозата на “аворитарна” и “ериксонианска” – на името на създателя й – М. Ериксон (1901 – 1980) г. Авторитарната се е използвала предимно в миналото. Там, постигането на хипнотично състояние става изненадващо и неочаквано за клиента. Отправените внушения са директивни, като заповеди. Този вид хипноза е “по-ефектна” и по-зрелищна, което донякъде предопределя нагласата на обществото като цяло към хипнозата. В днешно време се използва предимно ериксонианската хипноза. За нея са характерни косвените внушения и неопределеността. Тук трансът се постига най-често чрез релаксация и различни метафори, приказки или разкази. Клиентът сам стига до внушението. За тази хипноза важи твърдението “Хипнозата е самохипноза”, т.е. хипнотизираното лице през цялото време има контрол върху процеса, който обикновено е отпускащ и приятен. Тук липсва позицията на доминиране и натиск от страна на хипнотизатора над хипнотизирания, по-скоро съществува “съдействие” между двамата, те “вървят” заедно. (Соломонович, 2001)
Съвременникът ни Ернст Роси създава ултрадианната теория за хронобиологичните ритми на човека. Според нея на всеки около час и половина човек преминава през състояние на хипнотичен транс, с продължителност от около 1, 2 до 20–ина минути. Състоянието е характерно с “отнасяне” нанякъде, човек си мисли за нещо или просто си почива. (Величков, 2001)
Обикновено въвеждането в хипноза става чрез стимули, подавани през сходни интервали от време, отчитани от някоя от сетивните модалности (звукова, зрителна или тактилна). При хипнозата в съвременната медицината най – често се използва словесното въвеждане.
Необходимо е да бъдат обсъдени страховете (ако има такива) на лицето, което ще бъде хипнотизирано. Най – често това са: “че няма да се събуди”, “че няма да помни нищо”, “че може да бъде “накарано” да върши или говори неща, които не иска” и др. Един от най-важните фактори за използването успешно на хипноза в днешно време е лицето, което ще бъде хипнотизирано да има желание за това. (Николов, 1999)
Хипнозата може да се използва при лечението на широко разнообразие от психологични, психосоматични, медицински и поведенчески проблеми. Също и за подпомагане на релаксацията, за повишаване на самооценката за различни вредни навици – тютюнопушене, алкохолизъм, хазартна зависимост и др. (Николов, 1999)
Хипнозата, съчетана с различни други техники (поведенчески, когнитивни и др.) дава по-добри резултати, отколкото използването само на единия вид терапевтично въздействие. (Величков, 2001)
Хипнотичното състояние не е ясно очертано, а флуктуира плавно и размито от състояние на релаксация до състояние на дълбока хипноза.
Често се използват постхипнотични внушения. Те могат да са насочени към непосредствено въздействие или да бъдат “по-разсрочени” във времето.
До момента не е установено защо не всички (около 10%) от хората не влизат в хипноза. Учащите и по-младите влизат по-лесно от преподаващите и по-старите хора. (Николов, 2002)
Понякога се използват и помощни технически средства като метроном, махало, хипнодиск, часовник, огледало и др., които всъщност са част от факторите, оформящи представа за хипнозата като за нещо тайнствено и едва ли не свръхестествено. Обикновено те са по-подходящи при клиенти с отвлечено внимание, които не са в състояние лесно да се съсредоточат върху думите на терапевта. (Николов, 2002)
За отбелязване е също, че хипнозата в чужбина се използва широко като метод за лечение и намаляване (премахване) на болката при различните стоматологични (вкл. вадене на зъб) и други медицински интервенции. В много от страните по света, хипнозата се преподава като отделна, съвременна дисциплина в медицинските колежи и университети. (Соломонович, 2001)
В България хипноза се практикува от различни специалисти. През 1999 г. е регистрирана Българска асоциация по хипноза. Между основните цели на Асоциацията са провеждане на научни изследвания на хипнозата, използването й в различни области на високо професионално и етично ниво, публикации, обучение и др. (Николов, 1999)

ЛИТЕРАТУРА

1. Величков, И. (2001). Хипнозата. София, “Лик”.
2. Георгиу, В. (1982). Хипнозата. София, “Наука и изкуство”.
3. Йончев, В. (1984). Лечебна хипноза. София, “Медицина и физкултура”.
4. Николов М. (1999). Хипнозата, по-малко известното за нея. Психологически вестник, година II, брой 4 юни, 3.
5. Николов M. (1999). Хипнозата. В-к Лечител бр.51, декември, 3.
6. Николов М. (2002). Хипноза и хипнотерапия. В-к Лечебник, брой 1, 20-21.
7. Соломонович А. (2001). Всяка хипноза е самохипноза. В-к Лечител, брой 21 май, 3.
8. Фройд З. (1993). Неврозите: Произход и лекуване. София, “Евразия”.


Коментирай 0
| 1 | 2 | 3 | 4 | 5